Когато гледаме назад към Левски, тогава гледаме напред
„В бъдещето тъмно той гледаше ясно.“
Ние гледаме назад към Левски, защото той е гледал напред към нас. Търсим да срещнем погледите си.
На този ден ние ставаме единни. Този ден на нашата трудна заедност изисква пределна искреност. Къде, ако не тук и кога, ако не сега, сме длъжни да зададем един въпрос – към всеки един от нас, който е дошъл да остави своето цвете и да се прекръсти пред този свят паметник. Защо днес нямаме Левски? Защо той остава единствен в нашата история? Къде се изгуби неговият дух, който ние толкова тачим? Нека това да е въпрос-упрек, дори обвинение, въпрос-кинжал към всеки от нас. Кога изгубихме духа на Апостола? През 65-те години на Нова България? През 45-те години комунизъм? Или през 35-те години преход? Ние търсим обяснението и вината по тези три исторически вектора. Има много достойни българи и през войните, и през мирните години. Но духът на Левски се извисява над всички несравним. Левски е единствен и самотен.
Да потърсим своята вина, защото е твърде лесно да я посочим у другите. Липсва ни на първо място неговата жертвоготовност. Тя идва от любовта към Отечеството. А нашата връзка с Отечеството е изтъняла, както предупреждава Евангелието – любовта е изстинала. Нейните живителни сокове са пресъхнали, ние няма с какво да храним духа си, затова и не даваме плодове. Затова и кръгозорът ни все повече се стеснява, хоризонтът му не надхвърля интереса ни, затваря ни като черупка, в която се задушаваме и обездвижваме. Имаме сили единствено да мислим за оцеляването си. За благополучието си. За удобствата си. За осигуреността си. Да мислим единствено за личното и никога за общото. Затова и престанахме да имаме чувство за общност като българи. Всяко житейско изпитание ни е отдалечавало от Левски, при всяко едно сме пропилявали по нещо от неговия дух.
Сигурно има още много причини. Всеки ги вижда по различен начин. От Левски знаем как да си помогнем: „кажи ти моите и аз твоите крѝвици, па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора“.
Левски има една мечта, на която посвещава себе си: „Възобновяването на нашата славна преди държава, отърваването ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило Отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили.“
Посвещаването на тази велика мечта го извисява на нейната висота.
А иначе той е обикновен човек. Семейната му среда и родният му град не изпъкват с нещо изключително, не е кой знае колко добре образован, липсва му поетическия гений на Ботев, не успява да напише дори едно стихотворение въпреки трогателните си усилия. А ето че днес ни е трудно дори да си обясним това, което го извисява над всички.
Той си дава сметка къде е силата му. Знаел си е цената. Застанал сред хората, той неизменно е ставал център. Предприемал е действия, без да чака да му бъдат възложени. Намирал е решения, без да подлага всичко на вишегласие. Но е давал отчет за всеки похарчен грош. Упреквал е с безпощадни думи всеки, който не си стои на думата. Дори към народа си се обръща с четири въпросителни. Ние и до днес не знаем или не искаме да узнаем какво ни пита.
След като напуска манастира, той е без дом. Винаги на път, винаги сред чужди, винаги нащрек. Знае съдбата си, но не се отклонява от пътя си. Пътят му е Голгота, съдбата му е бесило, по срам и по блясък само с кръста равно.
Съчетанието между гениалност и смирение създава удивителното му чувство за мяра. Заедно с железния му, но непòказен аскетизъм, то го прави посветен.
Той се самолишава до крайност, но това не издълбава бръчки на мрачност по челото му, а го кара да пее пред Ботев в мелницата край Букурещ, когато двамата са премръзнали и гладни. Изпитанията го карат да пее! Като че ли живее в друго измерение, непонятно и непостижимо за нас, щом Ботев възторжено го нарича „нечут характер“.
Пред тази нечута от никой от нас песен трябва да стоим прави, както на химна!
Ехото на тази негова песен отеква в нас и ни кара да вземем ръчицата на детето си и да го доведем тук, за да се поклоним пред този жив паметник.
След изповедта си пред отец Тодор, последните му думи са „Споменувай ме, отче Тодоре – йеродякон Игнатий”. Завършва живота си с тези думи. Да изпълним и ние последната му молба.
Когато гледаме назад към Левски, тогава гледаме напред.
