Скандалният случай на прокурор, опитващ се на практика да ревизира акт на съдия от Софийския районен съд, за пореден път повдига въпроса относно функциите и статуса на съдиите и прокурорите. А този въпрос е от изключително значение в държава като нашата, където безконтролните и избирателни действия на прокуратурата оставят впечатление у гражданите, че прокурорите, а не съдиите, правораздават. Това едва ли е изненадващо, като се има предвид че процесът по демократизация на институцията започва с Иван Татарчев, който заяви, че над него е само Господ, и все още продължава, като последният главен прокурор (Иван Гешев) обяви, че „[e]динственият, който въздава правосъдие, е Господ. Аз не въздавам правосъдие. Аз съм инструмент, с който Той прави нещата, които смята за правилни“. Неминуемо е подобно усещане за всевластие, материализирало се и в множество реални примери за злоупотреби с власт, да засили общественото усещане, че прокурорите са „последна инстанция“.
Те обаче не са и няма как да бъдат. Защото обвинението е равнопоставено със подсъдимия/защитата в наказателния процес, но не и със съда, който е единственият правораздаващ, равно отдалечен от двете страни, орган – органът, който взима окончателното решение относно правата, свободите, задълженията и собствеността на гражданите[1]. Диференциацията на функциите и статуса между съдии и прокурори не е самоцел, а основополагаща неизбежност на демократичната държава, която осигурява на гражданите необходимите гаранции за провеждането на справедлив съдебен процес и ефективна защита на техните права и свободи. Нарушаването на тази асиметрия премахва едно от ключовите обезпечения срещу произвол и злоупотреба с власт. Ако прокурорите можеха да ревизират съдебни актове, това би заличило ключовия принцип на правовата държава за независимо и безпристрастно правораздаване.
Ето защо европейските и международните стандарти ясно дефинират тази разлика: съдът е органът, който решава споровете, той е арбитърът, докато прокуратурата има обвинителна функция. По-долу посочваме част от тези стандарти и препоръки – изглежда като да биха били полезни на онези членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) и представители на прокуратурата, които упорито пренебрегват това фундаментално разграничение, подкопавайки върховенството на правото и засилвайки недоверието в съдебната власт:
- Принципът на равнопоставеност на страните в наказателния процес: Съдиите обезпечават равнопоставеността между обвинението и защитата.[2] Допълващият характер на функциите на съдиите и прокурорите предполага осъзнаване и от едните, и от другите, че безпристрастното правосъдие изисква равнопоставеност на прокуратурата и защитата и че прокурорите трябва да действат във всеки момент справедливо, обективно и безпристрастно. Т.е. няма равнопоставеност между съда и прокуратурата.[3]
- Ясна диференциация на правомощията и статуса на съдията от тези на прокурора: тъй като съдът е независимият арбитър между две спорещи страни, [в]сички лица, свързани с дадено дело, включително държавни органи или техни представители, трябва да се подчиняват на авторитета на съдията.[4] Правораздаването предполага поемането на отговорност за взимане на решения със задължителна сила по отношение на лицата, до които се отнасят, и за решаване на спорове на основата на закона. И едното, и другото са прерогатив на съдията (…). Като цяло това не се включва в задълженията на прокурорите, които имат за задача да образуват или да продължават наказателно производство[5]; (…) [П]рокурорите не са съдии и не може да има двусмисленост по този въпрос, както не може да става дума за това прокурори да оказват влияние върху съдии[6]; Прокуратурата е строго отделена от функциите на съда[7]; Държавата трябва да гарантира, че човек не може едновременно да изпълнява задълженията и на прокурор, и на съдия. (…) Когато прокуратурата е част от съдебната власт, необходимо е да се установи ясно разграничение между прокурори и съдии. Държавите-членки трябва да изяснят правния статус, компетенциите и процесуалната роля на прокурорите чрез закон по начин, при който не може да има съмнение относно взаимната независимост и безпристрастност на прокурори и съдии[8]; [В]ъв всяка система ролята на съдията е различна от тази на прокурора. (…). Връзката между съдията и прокурора не е йерархична; [9]
- Необходимостта да не се създава впечатление в обществото, че е налице смесване на функциите на съдии и прокурори: В очите на спорещите страни, а и на обществото като цяло, не бива да има и намек за някакво съучастничество между съдиите и прокурорите, нито пък смесване на двете функции.[10]; [В]сякакви неясноти относно статуса и ролите на прокурорите и съдиите трябва да бъдат премахнати, така че всяка професия да бъде ясно определена в очите на обществеността и да не съществува объркване в представите на онези, които се явяват пред съдилищата. Първата стъпка в това отношение е да се установят ясни процедурни правила относно правомощията на прокурора.[11] Прокурорите следва да се въздържат от публични коментари и изявления по медиите, които могат да създадат впечатление, че оказват пряк или косвен натиск върху съда с цел получаване на определено решение, или които могат да накърнят честността на процедурата.[12]
- Независимост на съда и автономност на прокуратурата
Различните роли, които съдията и прокурорът имат – както в съдебната власт, така и в обществото – обуславят и различни перспективи към тяхната институционална и функционална независимост. Докато за съдиите независимостта има абсолютна стойност, при прокурорите тя не е толкова категорична, тъй като може да има йерархичен контрол върху решенията и дейността на прокурорите. Както Венецианската комисия вече е отбелязвала, включително специално по повод българския контекст, по отношение на прокурорите трябва се говори по-скоро за автономност, а не за независимост: има съществена разлика относно това как се възприема концепцията за независимост или автономност, когато се отнася за съдии в сравнение с това как се отнася за прокурори. Дори когато е част от съдебната система, прокуратурата не е съд. (…) Съдебната независимост има два аспекта – институционален, при който съдебната система като цяло е независима, както и независимостта на отделните съдии при вземането на решения (включително тяхната независимост от влиянието на други съдии). (…) „Независимостта“ на прокурорите не е от същото естество като независимостта на съдиите. Въпреки че има генерална тенденция да се осигури по-голяма независимост на прокуратурата, няма общ стандарт, който да изисква това. Независимостта или автономността не са самоцелни и трябва да бъдат оправдани във всеки отделен случай чрез позоваване на целите, които трябва да бъдат постигнати“[13]; Докато съдиите трябва да бъдат независими, тази концепция не е напълно приложима за прокурорите; по-точно е да се говори за „автономия“, а не за пълна „независимост“ на прокуратурата[14]; Държавите трябва да предприемат подходящи мерки, за да гарантират, че правният статус, правомощията и процесуалната роля на прокурорите са законоустановени по начин, който не може да оставя основателно съмнение относно независимостта и безпристрастността на съдиите[15]; Прокурорите трябва да зачитат независимостта на съдилищата и съдебната власт като цяло. Те могат да оспорват решенията на съдиите само по начините, предвидени в закона. Прокурорите трябва да предприемат всички мерки в рамките на тяхната компетентност за защита на независимостта на съдилищата[16]; [П]рокурорът няма право по никакъв начин да се намесва в процеса на вземане на решение от съдията и е длъжен да съблюдава неговите решения.[17]
Различните функции на съдиите и прокурорите предопределят нееднаквия им статус. Това не представлява просто теоретичен въпрос, а е проблем с практически измерения. Когато държавата се проваля (било поради институционални дефицити, законови неясноти или конкретни, останали без последствия, опити прокуратурата да иззема функции на съда) в обезпечаването на тази фундаменталната разлика между правораздаване и обвинение, рискът от институционални перверзии, които застрашават свободите на гражданите, става реален. Острата нужда от ефективно функциониращи демократични механизми за контрол в прокуратурата усещаме най-вече поради липсата им.
[1] Основни принципи на ООН за независимостта на съдебната власт (1985 г.) и Становище № 1 (2001) На Консултативния съвет на европейските съдии (КСЕС) относно стандартите за независимост на съдебната власт и несменяемостта на съдиите
[2] Магна харта на съдиите (основни принципи)
[3] Становище № 12 на КСЕС и Становище № 4 на Консултативния съвет на европейските прокурори (КСЕП) за отношенията между съдии и прокурори
[4] Препоръка СМ/Rec(2010)12 на Комитета на министрите до държавите-членки от 17.11.2010 г.
относно съдиите: независимост, ефективност и отговорности
[5] Становище № 12 на КСЕС и Становище № 4 на КСЕП
[6] Препоръка Rec(2000)19 относно ролята на прокуратурата в системата на наказателното
правосъдие, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа на 6 октомври 2000 г
[7] Насоки за ролята на прокурорите на ООН, 1990 г.
[8] Становище № 9 (2014) на КСЕП относно европейски норми и принципи, засягащи прокурорите, Римска харта
[9] Становище № 12 на КСЕС и Становище № 4 на КСЕП
[10] Пак там
[11] Препоръка Rec(2000)19 относно ролята на прокуратурата в системата на наказателното
правосъдие, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа на 6 октомври 2000 г.
[12] Становище № 12 на КСЕС и Становище № 4 на КСЕП
[13] Венецианска Комисия, Доклад относно европейските стандарти по отношение на независимостта
на съдебната система: Част II – прокуратура, CDL-AD(2010)040, 3 януари 2011
[14] Становище на ВК относно изменение на ЗСВ, 6-7 октомври 2017 г., CDL-AD(2017)018
[15] Препоръка Rec(2000)19 относно ролята на прокуратурата в системата на наказателното правосъдие, приета от Комитета на министрите на Съвета на Европа на 6 октомври 2000 г.
[16] Становище № 13 (2018) на КСЕП „Независимост, отчетност и етика на прокурорите“
[17] Становище № 12 на КСЕС и Становище № 4 на КСЕП
