Процедурата за избор на главен прокурор премина в своя съществен етап – Борислав Сарафов бе номиниран от трима членове на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет /ПК на ВСС/. Номинацията му е безалтернативна. До 26 ноември предстои две от комисиите в съвета да представят доклади за професионалните и нравствените качества на кандидата. След това гласуването следва да се състои на 16 януари 2025 г.
И ето че вече са налице няколко правни спора. Като че ли в добре уредените общества правото е създадено да разрешава проблеми и регулира справедливо обществените отношения, у нас е формален повод най-много за спор, но без изходът от спора да влияе на резултата.
Обществените и правните несъгласия са в две посоки. Първата – може ли настоящият съдебен съвет с изтекъл мандат да избира главен прокурор /а също така и председател на Върховния административен съд/ при положение, че в параграф 23 от шестата поправка на българската Конституция изрично бе записано, че двете колегии нямат тези правомощия. Тук натежават редица аргументи, че именно този състав избра и освободи Иван Гешев и изказват съмнения относно легитимността на органа поради моралната развала на мнозинството от членовете на съвета. Втората теза възприема, че процедурата е абсолютно валидна и съображения за легитимността са неотносими.
Длъжни сме да припомним, че замисълът на конституционните изменения бе да раздели съдебния съвет на съвет на прокурорите и съвет на съдиите. Конституционният съд /КС/ отмени това разрешение като противоконституционно/РКС 13/2024/. Отново с решение на КС /12/2022 г./ съдът постанови, че орган с изтекъл мандат продължава да упражнява правомощията си, давайки превес на непрекъсваемостта на упражняване на компетенциите за сметка на принципа на мандатността.
Наивно би било човек да си мисли, че има единствена възможна линия на поведение. Струва ми се обаче, че по-значим е целеният резултат, а извеждането на резултата на преден план би ни поставило отново да прекрояваме правото поради случая. Случаят е следният – спорността на кандидата Сарафов е единственото безспорно негово качество, биографичната му справка показва, че той е все начело по административните върхове в прокуратурата и следствието. А илюстративният материал от близостта му с Пепи Еврото, документиран в популярна в обществото снимка е най-краткият и изчерпателен доклад на Етичната комисия на Прокурорската колегия на ВСС. Веднага, разбира се, последваха политически изказвания от употребяващите реформирането на българското правосъдие за краткосрочни партийни цели как ще сезират Конституционния съд с искане за тълкуване приложима или не е разпоредбата на параграф 23, забраняваща на ВСС да упражнява правомощията си.
Подобно искане крие в себе си две сериозни слабости.
Първата по същество се състои в това, че възражда и изважда на преден план социалистическият принцип за разбиране на държавната власт като такава, в която един от нейните клонове – законодателната власт в лицето на Народното събрание – има преимущество пред останалите два – съдебната и изпълнителната. Преведено на практика това означава, че Народното събрание може да указва на всеки държавен орган кои свои правомощия временно да преустанови да упражнява. Днес забраняваме на ВСС да избере главен прокурор, утре забраняваме на Сметната палата да прави проверки за разходите на партиите през изборите и така според случая. Припомням, че стъпвайки на този принцип Народното събрание освободи без правно основание председателя на Здравната каса, а Конституционният съд отмени това освобождаване и възстанови председателя на заеманата длъжност. Преди няколко години Народното събрание опита да забрани на Министерския съвет кого да назначава и кого не. Това на практика обаче означава произвол, който лесно може да прерасне в терор. Поглед по-назад в миналото би установил как със законов текст бе разпускан Висшият съдебен съвет докато не бъде избран Никола Филчев за главен прокурор. Изобилие от примери с неприятни исторически резултати.
Вторият спорен елемент на едно такова искане се крие в това, че Конституционният съд вече се произнесъл на практика в цялост за конституционните изменения. Текстът на параграф 23 имаше идейния замисъл да уреди кой изпълнява правомощията на съдийски и кой на прокурорски съвет до провеждането на избор на техните членове. С обявяването на противоконституционността на това разрешение на практика Висшият съдебен съвет остана неделим и такова действие за правото няма. Следователно разпоредбата на параграф 23 е текст без правен предмет на регулиране. Как тогава да приложим текст, който не може да уреди разделянето на съдебния съвет. Тук още е спорно дали е допустимо до разглеждане едно такова искане. Но дори и КС да разгледа искането ВСС сам следва да прецени дали да спре процедурата.
Правните аргументи обаче са безсилни да повлияят кой ще бъде новият главен прокурор на Републиката. Това ще покажат предстоящите парламентарни избори. И тук е големият въпрос – нужен ли е 25-членен съдебен съвет като легитимиращ параван за политически назначения? И как така още нямаме процедура, която да предписва как може да се стигне до предсрочно освобождаване на членовете на съвета по правно издържан режим. Оставям настрана, че можем да се запитаме и дали един минималистичен кадрови орган за съдиите и прокурорите при Министъра на правосъдието не е по-добро разрешение от 25-членен… Ползваме повода да припомним на заинтересованите от преустройството на българското правосъдие идеята си, разписана през януари 2020 г., съдебният съвет да не бъде разделян на две, а само да бъде прекроен съставът на квотите му като съдиите да участват в номинацията и избора на главен прокурор. Обратно на тази възможност прокурорите да бъдат лишени от номинация и вот при избора на председателите на двете върховни съдилища. Изкушените от темата могат да погледнат тук.
