През 2018 г. на дневен ред беше реформата на районите за планиране, с фокус върху демографската им стабилност и гарантиране на равния достъп на всички части на страната до европейско финансиране. До реална реформа обаче така и не се стигна, а годините на пандемия, война и политическа нестабилност изтикаха други, по-належащи теми на дневен ред. Настоящата ситуация обаче, с оглед на икономическите и демографските показатели в страната, вече изисква скоростно решение и промяна в картата на районите, с цел спазване на нормативните изисквания и гарантиране на достъпа до финансиране на част от най-слабо развитите области в страната – тези в Югозапада.
Връзката между европейските средства за сближаване и районите за планиране в България е съвсем пряка. Районите за планиране – или статистическите райони на ниво NUTS-2 – по европейската класификация се обособяват с основна цел статистическо отчитане на териториалните единици, съгласно изискванията на Евростат. От своя страна, именно NUTS-2 се използват при разработването на Кохезионната политика на ЕС и при разпределянето на средствата за нея. За периода между 2021 и 2027 г. районите в България са класифицирани по следния начин:
- По-развити райони – с над 100% от средния за ЕС-27 БВП на човек от населението в стандарт на покупателна способност (СПС), които получават 40% съфинансиране (или 50%, ако в предишния период са били „райони в преход“);
- Райони в преход – с между 75 и 100% БВП на човек в СПС, които получават 60% съфинансиране (или 70%, ако в предишния период са били „по-слабо развити райони“)
- По-слабо развити райони – с под 75% от БВП на човек в СПС, които получават 85% съфинансиране (ако критерият беше областен, а не на район за планиране, тук биха влезли всички области на България, освен София)
Самата статистическа единица има и формален демографски критерий – населението на един район от това равнище на класификация трябва да попада в диапазона от най-малко 800 хиляди и не повече от 3 милиона души население – критерий, релевантен на фона на негативното демографско развитие на България.
Нека разгледаме динамиката на двата основни индикатора от значение за районите за планиране: населението и брутния вътрешен продукт, отнесен към средноевропейските стойности. Докато в началото на хилядолетието и шестте района са били с над 1 милион души население, а през 2010 година – поне близо до 900 хиляди, то през 2023 г. вече два от тях – Северозападният и Северният централен район са под критерия за поне 800 хиляди души население, а Североизточният се приближава към него с бързи темпове. Ако погледнем към прогнозата на НСИ за населението към 2050 г., Югоизточният също се приближава до тази граница.
От гледна точка на брутния вътрешен продукт, Югозападният район през последните повече от 10 години се движи по ръба над 75-те процента от средното за ЕС-27 равнище, което го класифицира като „район в преход“ и съответно дава достъп до значително по-малък дял на финансирането с европейски средства. Още през 2022 г. районът достига 97% от средния за ЕС БВП на човек от населението в СПС, а бурното развитие на столичната икономика (самата тя – на 127% от средното за ЕС-27 още през 2021 г.) със сигурност ще тласне района над прага от 100%, което допълнително ще свие финансирането. Последните актуални данни обаче показват, че областите Кюстендил, Перник и Благоевград, които са част от Югозападния район за планиране, са в интервала 30-35% от средното за ЕС-27 по показателя БВП на човек от населението в СПС, а София (област) е на 54%. Пакетирането на тези области със столицата София ограничава достъпа им до европейски средства и реално пречи на ефективната кохезионна политика.
Взети заедно, тези два факта – негативната демографска динамика, която тласка северните райони под формалния критерий за административната единица и икономическата тежест на столицата, която ограничава достъпа до съфинансиране на проекти на по-малките югозападни области, налагат предначертаване на границите на съществуващите райони. Ще разгледаме няколко варианта как би могло да се случи това (без да претендираме за изчерпателност). Най-общо, новите райони трябва да постигнат няколко цели:
- Да гарантира равен достъп за финансиране на всички области в страната, които изостават от средноевропейското ниво на развитие по показателя БВП на човек от населението по паритет на покупателна способност. Това категорично включва областите Благоевград, Кюстендил, Перник и София (област).
- Да отговаря на формалните критерии в рамките на ЕС за определяне на райони на ниво NUTS2 в дългосрочен план. Това означава определените райони да имат устойчиво население между 800 хил. и 3 млн. души, без да се налага преформатиране на картата преди всеки нов програмен период.
- Картата на районите да отчита икономическите взаимовръзки между областите в България и да спомага за по-ефектива регионална политика.
С оглед на това, ще разгледаме в подробности следните варианти със съответните последици за демографската и икономическата структура на районите за планиране:
Демографската динамика предполага новите райони за планиране да са най-много четири, а дългосрочните прогнози по-скоро насочват към създаване на три по-големи района за планиране. Икономическата и демографска тежест на София налага представянето и на варианти, в които столицата е отделена от останалите области в отделен, столичен район за планиране – всъщност, тези са единствените, които позволяват на всички останали области да се задържат под линията на 75% от средноевропейския БВП в СПС и съответно да запазят пълния достъп до европейко финансиране.
Първият вариант обеднява настоящите райони в три големи – Западен, Северен и Южен (Вариант 1 на графиката). При този сценарий се удовлетворява демографският критерий за районите, като и трите района се задържат в диапазона между 800 хиляди и 3 милиона души както към 2023 г., така и според прогнозите за следващите три десетилетия. В икономически план трите района не са особено балансирани, като Северният и Южният взети заедно не достигат по размер на БВП на Западния. Видимият проблем с този вариант е, че още по данните за 2021 г.[1] Западният район ще бъде класифициран като „район в преход“, което ограничава размера на съфинансирането на европейските проекти. Ако извадим столицата като отделен район обаче, останалите се задържат под 41% от средноевропейския БВП, а Западният и Северният район са относително сравними както по население, така и по размер на регионалната икономика.
Вторият подход (Вариант 2 на графиката) запазва по-голям брой райони за планиране, като беше предложеният от ИПИ в предишния дебат за новото райониране. Ако оставим настрана значителният дисбаланс между Западния и останалите райони както в размера на икономиките, така и в населението, възникват два проблема, които правят този вариант не особено привлекателен. Окрупняването на повечето северни области в един район дава достатъчно население днес, но дългосрочната прогноза сочи, и такъв голям Северен район ще се доближи скоро до границата от 800 хиляди души към средата на столетието, което ще наложи ново прекрояване на картата. При този вариант по-малкият Западен район е с дори по-висок БВП на човек – 87% – заради по-голямата тежест на столицата в него, което означава, че в обозримо бъдеще районът ще се приближи до групата на развитие. Заради малкото население на Западния район обаче тук ваденето на столицата в отделен район не е възможно.
Вертикалното разделение на Западен, Централен и Южен район (Вариант 3 на графиката) постига най-добрият от представените дотук варианти баланс на населението на разпределението на националната икономика. При него няма нито дългосрочни, нито краткосрочни притеснения за размера на населението на трите района. Доколкото размерът на Западния район обаче е идентичен с този в предишното предложение, проблемите с достъпа до европейски средства при него остават.
Разделението на Северен, Източен и Южен район (Вариант 4) най-близо следва съществуващите в страната икономически връзки – групира в един район повечето южни области, в друг – дунавските, в трети – крайморските, което се съобразява с ролята на Стара планина като граница на стопанската дейност. Това е единственият вариант, който поставя столицата в достатъчно голям ареал, така че стойността на Южния район да падне под 75% БВП на човек от населението в СПС, което да класира и трите големи района на страната като „по-слабо развити“. Малко вероятно обаче изглежда районът да се задържи под тази граница за повече от няколко години, най-вече заради възходящата траектория и растяща тежест на регионалната карта на столичната икономика. При такова окрупняване възниква и друг проблем – заради по-голямото струпване на хора в големите градове на юг, Южният район излиза над критерия за население, при това с повече от 300 хиляди души. Както и при първият вариант, извеждането на столицата в собствен район води до балансирани резултати при останалите както от гледна точка на демографията, така и на икономическото развитие.
Разбира се, разгледаните тук няколко варианта за ново разпределение на районите за планиране не са единствените възможни – съществуват много други варианти за окрупняване на областите, а тези са само най-очевидните и икономически логичните. На преден план обаче излизат два проблема, които ще трябва да се разрешат. От една страна, бързото обезлюдяване на Северна България налага областите в нея да са в един, най-много два района за планиране, същевременно прекомерно окрупняване на юг създава риск от създаване на прекалено големи като население райони.
От друга, все по-трудно става задържането на столицата в район за планиране с други области, без това да доведе до ограничаване на достъпа на останалите области в него до максималния размер на кохезионно финансиране, а това би трябвало да е основна цел на новото райониране. Отделянето на столицата в отделен район обаче я поставя еднозначно сред развитите части на ЕС, което неминуемо ще ограничи достъпа до финансиране за големи и важни проекти – довършването на метрото, модернизацията на транспорта, новите пътни връзки. Съответно постигането на баланс между интересите на столичния град и по-малките му съседи в никакъв случай няма да е лесно. Трябва да се отбележи също, че много страни в Централна и Източна Европа са извадили столицата си в отделен район за планиране (такъв например е случаят с Букурещ, Будапеща, Братислава и Прага) и насочват европейските средства приоритетно към другите части на страната.
Безспорно дискусията за промяна в районите на планиране, в това число разговорът за мястото на София, е предизвикателство, особено на фона на политическата нестабилност в страната. Въпреки това тази промяна е наложителна и в някаква степен неизбежна. Очевидно има много варианти и задачата може да бъде решена по различни начини без да се ощетяват някои от най-слабо развитите райони в страната. Времевият прозорец до края на годината, както и в началото на следващата година, е подходящ за подобна промяна, а избирането на най-добрия вариант предполага активното участие на държавните институциите, включително регионалното министерство и Националния статистически институт, в отворен диалог с местната власт.
[1] Представените тук преизчислени БВП в СПС на предложените райони за планиране са изчислени на база на достъпните за 2021 г. данни на областно ниво, претеглени със средногодишното население на областите. Поради това е възможна грешка, но в порядъка на 1-2 пр.п. отклонение от реалната стойност.
