През последните повече от две десетилетия усилията за преустройване на съдебната власт в България приемаха изразително две направления, и двете за подобряване на вътрешните за системата несъвършенства. Едната посока бе утвърждаване независимостта на съдиите като бъдат овластени сами да решават своите кариерни и организационни въпроси. Не бе постигнат заложеният за системите със съдебен съвет резултат. Второто направление бе да бъдат защитени от всевластието на главния прокурор редовите прокурори. И тук се постигнаха частични и предимно на нормативно ниво резултати. Докато траеха тези процеси средата вътре в системата се промени поради различни фактори, смяна на поколенията, трайно и продължаващо повишение на възнагражденията, съпроводено със значително намаляване на натовареността по места. Така като краен резултат състоянието на съдебната власт за българската държава се намира в позиция, в която принудително да бъдат овластени тези, които може би не желаят осъзнато това и нямат проактивно поведение в тези процеси. Междувременно бе постигнат нецеленият, но характерен и за други постсоциалистически държави ефект – неефективност на системата на висока цена, вътрешноведомствена пасивност и плащане през държавния бюджет от самите граждани на все повече и повече разходи – над 1,2 милиарда лева за тази година. Държавните такси също са повече тарифни като за вид услуга, без акцентът да е на достъпът, качеството и срочността.
Очевиден е въпросът за насочване на публичния дебат и усилия към това как да бъде преуреден въпросът за бюджета на съдебната власт. Ключова роля в това начинание може да се търси в три направления. Единият вариант би бил през различни институционални и властови фигури през Народното събрание, министърът на правосъдието, самият Висш съдебен съвет. Втора възможност също така е през провеждането на административни политики в конкретни области като ефективното управление на ресурсите от съдебния съвет посредством равномерната натовареност, географското разположение на съдилищата и структурите на прокуратурата /съдебна карта/, последващото от това прекрояване на щата /нулеви години за постъпване в системата, конкурси само за повишение, целево и резултатно влагане на капиталовите разходи. Третият подход предполага нормативно развитие на рамката за бюджета на съдебната власт до ниво устройствени за съдебната власт закони.
Съгласно действащите текстове на Конституцията, в чл. 117, ал. 3 е заложен принципът на самостоятелност на бюджета на съдебната власт. В компетентността на пленума на съдебния съвет е да приема проекта на бюджета и да управлява недвижимите имоти на съдебната власт – чл. 130а, ал. 2, т. 1 и т. 6 /с оглед РКС № 13 по КД 1/2024/. От своя страна в изпълнение на чл. 130в, т. 1 министърът на правосъдието предлага проект на бюджет на съдебната власт и го внася във ВСС.
За да се потърси подходящо решение на проблема с нарастващия, но неефективно разходван бюджет на съдебната власт възможен подход би било да бъдат изследвани допустимите граници на намеса на отделните ключови конституционни участници в този процес. Първо по важност е Народното събрание, но на практика, макар и да гласува Закона за държавния бюджет и да изслушва годишните доклади на органите на съдебната власт, ролята му е периферна. Така едно от разклоненията на държавната власт – това на законодателната – е по-скоро пасивно в тези процеси.
През годините министърът на правосъдието е имал повече правомощия по бюджетните въпроси, в това число и по отношение на имуществото на съдебната власт.
Исторически нормативно този процес се е развил по следния ред:
Първоначално правомощията на министъра на правосъдието нямат своята конституционна уредба. Това дава основание за множество противоречиви разрешения на законово ниво през годините и последвала от това практика на Конституционния съд. Едва през 2006 г., с третата поправка на Основния закон, в чл. 130а, днешен чл. 130в, се въвеждат компетенции, които вменяват отговорност на изпълнителната власт над бюджета на съдебната власт. Тези правомощия са ограничени именно до предложението за бюджет на съдебната власт до ВСС както и управлението на имуществото на съдебната власт. През 2015 г. с петата поправка на Конституцията бе отнето управлението на съдебното имущество и прехвърлено към съдебния съвет.
Ключово в тази област е Решение № 8 от 2007 по КД 5/2007 г. на Конституционния съд. То е по искане на главния прокурор относно обхвата и съдържанието на правомощията на министъра на правосъдието да „управлява имуществото на съдебната власт“. Конституционното дело на пръв поглед извежда тривиални за правото разбирания като обхвата на имуществото, третирайки го като съвкупност от права и задължения, прочитът на разпоредбата на чл. 130а, ал. 2 в контекста на всички относими конституционни норми. Интересно обаче за отношението независимост на съдебната власт – бюджет на съдебната власт е разбирането, че при възлагането на министъра на правосъдието като член на Министерския съвет да управлява имуществото на съдебната власт (чл. 130а, ал. 2 от Конституцията) управлението трябва да се съобрази с чл. 18, ал. 6 от Конституцията и да бъде в интерес на гражданите и обществото. Наред с това то трябва да е и в съответствие с другите разпоредби на Конституцията (аргумент от чл. 105, ал. 1 от нея). (…) Интересите на гражданите и обществото налагат изграждането на независима съдебна власт при установения от чл. 8 от Конституцията принцип за разделение на властите. (…) Всичко това означава, че управлението на имуществото на съдебната власт от министъра на правосъдието е управление при необходимия баланс и съблюдаване на нейната независимост. То се разпростира върху това предоставено й от държавата имущество, при което не се пречи на ефикасното упражняване на нейните функции и не се засяга независимостта й.
От този тълкувателен текст в мотивите на решението могат да бъдат изведени три принципа, които дават основание за преосмисляне на отношението бюджет на съдебната власт – независимост на съдебната власт:
- интересите на гражданите и обществото са водещи при изграждането на съдебната власт, тоест съществуването и функционирането на съдебната власт не може да бъде самоцел за самата система,
- търсенето на баланс, включително и поставяне на предели на разходите на съдебната власт,
- възможната намеса на изпълнителната власт е все пак допустима по бюджетни въпроси стига да не пречи на функциите и независимостта на съдебната власт.
Диспозитивът на тълкувателното решение потвърждава този смисъл. С отмяната на въпросните правомощия за дълъг период от време, вече 9 години, тази тема е оставена в миналото. Нарасналият многократно бюджет на съдебната власт обаче следва да изведе на преден план отново темата.
В заключение
Казано накратко големият въпрос е да бъде напусната територията на вътрешноведомственото „утвърждаване независимостта на съдебната власт“ и връщане към това обществото да има ефективност от работата на съдебната власт на разумна за бюджета на държавата цена. Без тези възможности признатото самоуправление на съдебната власт би се превърнало в неограничен от никакви принципи, процедури и правила клон на държавната власт, който сам по себе си е безконтролен и неограничен. А това изисква минимум преформулиране на границите на понятието „съдебната власт има самостоятелен бюджет“ – чл. 117, ал. 3 от Конституцията.
