В последната седмица на август се разрази буря в управлението на училищното образование, която беше прекратена точно толкова бързо, колкото и възникна. Става дума, разбира се, за опита на МОН да ограничи конкуренцията при избора на електронни дневници, който след острата реакция на професионалната общност и гражданското общество като цяло беше бързо оттеглен. Въпреки положителната като цяло развръзка, казусът навежда на няколко важни извода, които не бива да подминаваме.
Нека първо резюмираме събитията в няколко изречения. Преди десетина дни в портала за обществени консултации беше публикуван проект на наредба, която променя съществуващите условия за употребата на информационни системи в училищното образование. Промените бяха видимо прицелни към ограничаването на конкуренцията при електронните дневници, където понастоящем повечето училища предпочитат решенията на частни (външни) доставчици, а не „държавния“, разработен по поръчка на образователното министерство.
Последиците от предложението биха били няколко. От една страна, училищата и техните директори и преподаватели, които до днес имаха избор коя електронна платформа отговаря най-добре на потребностите им щяха да загубят значителна част от свободата си. От друга, екипите специализирани разработчиците на електронни дневници щяха да понесат тежък удар, тъй като с няколко реда в наредба възможността за пазарна реализация на продуктите им практически изчезва. На трето място, преподавателите и родителите – основните потребители на този тип софтуер – щяха да бъдат принудени да ползват продукт, който ако съдим по масовите реакции е нежелан, неудобен и в настоящата среда, неконкурентен. Четвърто, щеше да се създаде зависимост на цялата училищна система от разработчиците на този софтуер и „хранилка“ за поддръжка и създаване на нови функционалности. Пето, както се случва неизбежно при наложен монопол – качеството на услугата „електронен дневник“ щеше да е много ниско и без никаква причина да се подобри.
За щастие засега развръзката на този казус е положителна – бурната реакция на всички страни, които имат отношение към училищното образование, в това число преподаватели, директори, родители, граждански организации, експерти по информационни технологии, дори депутати, доведе до оттеглянето на проекта за изменение, поне до последващо обсъждане. На този фон можем да направим няколко важни заключения.
1) Извоюваната веднъж автономия не е свършен факт – борбата за нея тече постоянно. Ако се придържаме към примерите от образованието – не бива да разглеждаме като дадености нито финансовата независимост на отделните училища във вид на делегирани бюджети, нито свободата на избор на учебници, при които имаше опит за ограничение преди няколко години. Тъкмо обратното – завоюваната свобода, право на извор и овластяване на директори и родители може да бъде лесно отнета.
2) Понякога важните промени се случат на заден план. Почти седмица изтече между публикуването на проекта за наредба и първите публикации в медиите, които бяха последвани от вълна от публични коментари. Предвид сезона – в разгара на летните почивки – далеч не изглежда невероятен сценарий, в който „реформата“ беше останала зарината в портала за консултации до момента на влизането ѝ в сила, когато блокирането ѝ щеше да бъде далеч по-трудно.
3) Общественият коректив на действията на държавата е ключов. Случаят е особено чист пример за това – МОН се отказва от идеята си само часове след острите и практически еднозначни реакции против нея. Подобни реакции обаче няма как да има ако липсва активно гражданско общество, подкрепено и от различни независими експерти в различни сфери на управлението, което е и причината, поради които опитите за неговото ограничаване са особено опасни.
Да обобщим – този път изглежда че ограничаването на свободата и конкуренцията ни се размина, поне засега. Това обаче не означава, че опитите за това ще спрат, съответно битката за автономия трябва да се води постоянно, във всеки момент – иначе ще бъде загубена.
