Във връзка със 100 години от гибелта на Христо Смирненски Националният литературен музей (НЛМ) и Къщата музей „Христо Смирненски“ инициират поклонение пред гроба на поета в Централните софийски гробища (парцел 6, ред 14). Заупокойна молитва ще отслужи отец Николай Цурев от столичния храм „Света Неделя“.
Поклонението, което включва кратка програма с участието на директора на НЛМ Атанас Капралов, главния уредник на музея Елена Алекова и актьора Мариан Маринов, ще се състои на 16 юни (петък) от 11 часа.
На 18 юни 1923 г. в 6:30 часа сутринта, в частен санаториум в Горна баня, спира да тупти сърцето на Слънчевото момче в българската литература. Малко над три месеца преди да навърши 25 години.
Половин час преди смъртта, разбираме от спомените на сестра му Надежда Измирлиева, той „поисква лист да пише, но това си остава последното негово желание“. Опелото му е в църквата „Свети Крал“ (дн. „Света Неделя“). След като привършва, пред насъбралото се множество внезапно се изправя Гео Милев. „В занемелия храм прозвуча неговият вълнуващ глас. Той говори за тежката загуба, която понася българската поезия със смъртта на Смирненски, говори за неговите блестящи качества на изключителен поет“ (Коста Георгиев).
Над гроба му Георги Бакалов свързва съдбата и поезията на Христо Смирненски с живота и творчеството на Христо Ботев.
Получил първия кръвоизлив в края на април и чул смразяващата лекарска диагноза, Христо Смирненски намира сили да се усмихне: „Тая година моята стара приятелка – Жълтата гостенка – потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба – догодина няма вече къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам „На гости у дявола!“. Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие“ („Как ще си умра млад и зелен“).
Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) или Ведбал (17 септември 1898 — 18 юни 1923) е роден в град Кукуш. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в крайните източни квартали на София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар.
Той е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Символизмът естествено умира в следвоенния авангардизъм, неговата статичност и отвлеченост не може да устои на динамичното движение и волята за рушене и пресътворяване на реалността в поетиката на модернизма. На границата между тези колосални по значението си епохи, даващи отражение и върху съвременната литература, стои поетическото творчество на Христо Смирненски.
Литературната му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт (на 25-годишна възраст), той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (главно поради социалистическите идеи в творчеството си) и определен от консервативните литературоведски кръгове на съвремието си като автор на „приложна поезия“, Смирненски е поет със забележителен пародиен потенциал.
Неговата усмивка и неговият глас и до днес се носят над столичните улици. Сенките на лирическите му герои и сега се спотайват по ъглите на софийските улици с бляскавите витрини. И Витоша надвечер е все тъй „загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води“, каквато е била, докато самият той я е съзерцавал допреди век, пишат от Националния ни литературен музей.
