Вятърът на промяната

Вятърът на промяната

Да не почвам като всички с умилителни разкази как съм бил десетгодишен, пък съм слушал Скорпиънс, гледал съм бутането на стената и съм се радвал от сърце на вътрешнопартийния преврат, инсцениран от всевиждащото око на Саурон, позиционирано в кулите на Кремъл. Всеки от нас знае за себе си какво е да си искрено въодушевен, да не схващаш процесите, но да си уверен, че се случва нещо добро. Всъщност, тогава едва ли съм разбирал какво е това „по-добро“, защото съм бил достатъчно невръстен, за да си мисля, че всичко е добре, стига да не занеса вкъщи четворка по математика и да не свърша някоя глупост, за да ми забранят да тичам по топката на поляната пред блока. Нито съм знаел какво е „навън“, нито за лагери, дисиденти, национални фалити, червени куфарчета и един Господ знае още какво. Просто всеобщата еуфория завладяваше всички ни и даже ние, сополанковците, се поведохме по нея.

Сега, дали променихме нещо или само перфидно ни сложиха същата радиоточка в по-лъскава опаковка, оставям на всеки от вас да прецени за себе си. За други неща ми се ще да поразмишлявам, защото хич не мога да ги проумея, макар и на пръв поглед да изглеждат твърде прости.

На първо място вече години наред си блъскам главата в стената и не мога да схвана защо на лидерите на „комунистическия“ режим изобщо им е било нужно да опъват кльонове и граници, да вдигат Берлински стени, да стрелят неблагонадеждните в гръб и изобщо всячески да пречат на бегълците от комунистическия рай. Трийсетте години, последвали 10-и ноември, нагледно показват, че обратната стратегия носи много по-бързи, трайни и безболезнени резултати. Отваряш границите и пускаш всеки да върви кой където иска. И за нула време милиони потенциални контрареволюционери си вземат багателите и забягват барабар с прогресивните си мисли където си щат. Тук остават или тия с прекършените мечти, готовите да преглъщат каквото и да се стовари отгоре им, или другите, дето никога не им е пукало нито за мечти, нито за свободи, нито за права и тем подобни измишльотини. Ако това не е идеалната среда за избуяване на зрелия комунизъм, здраве му кажи! За какво им е било да спират инакомислещите и да си създават проблеми, като просто са могли да се освободят от тях и да им е мирна главата?

Друго, което все не мога да си обясня е защо, като присвоиха каквото можаха преди да падне Тато, не си го натовариха (прсвоеното, не Тато; или най-добре и двете) и не забегнаха на някой слънчев плаж, където да си карат кефа и да се наслаждават на гнилия капитализъм, възползвайки се от плодовете на труда на социалистическия труженик? За какво им беше да остават тук и да се борят със зъби и нокти да не се стига до никаква реална промяна, освен на фасона на държавата? Не бяха откраднали достатъчно ли? Саурон им заповяда да не мърдат никъде, за да отстояват интересите му в Отвъддунайската губерния? Толкова се бяха сраснали с властта, че сърце не им даде да я оставят да изтече между пръстите им?

И накрая, но не на последно място, както гласи клишето. Наистина ли е възможно да са толкова оплетени в лични и задгранични интереси, та за трийсет години не положиха и минимални усилия нещо да се промени? Или пък в действителност са си просто некадърни отвъд всякакви хоризонти?

Въпроси с уклончив отговор колкото искаш. Усещането обаче е едно. Не се случи това, което очаквахме да се случи преди трийсет години. Не знам, най-вероятно причината е, че много повече го чакахме да си дойде само, отколкото се постарахме да си създадем промяната сами. Не бяхме нито решителни, нито последователни, нито поне малко единни, нито пък достатъчно мотивирани да не си търсим извинения. И първоначалното въодушевление се стопи от напорист вятър на промяната до флегматичен полъх на конформизма. Затова и днес е много по-справедливо да отбелязваме 75 години и 62 дена власт на кремълския Саурон по българските земи, отколкото годишнина от една половинчата промяна…

Стоян Николов – Торлака

***

Времето