Бумът на индустриалните зони

Бумът на индустриалните зони

С наближаването на местните избори все повече се заговори за обособяването на индустриални зони в различни региони в страната. Кметът на София обяви, че се предвижда изграждането на четири нови индустриални зони, като най-голямата ще е в северните райони на столицата – „Кремиковци”, „Нови Искър” и „Връбница”. Градоначалникът на Сливен пък представи проекта за изграждането на „най-голямата индустриална зона в България” между Сливен и Ямбол. Вицепремиерът Томислав Дончев от своя страна заговори за нуждата от 7 до 10 нови индустриални зони в страната и посочи, че има огромен потенциал едната да бъде изградена между Габрово и Севлиево. Макар да има логика тези новини да се появяват непосредствено преди местните избори, те са безспорно и резултат от по-дълги процеси, който текат в икономиката.

Водещият фактор е промяната в българската индустрия, която упорито тече през последните 10 години. След кризата традиционни сектори за българската промишленост, като производството на облекло например, губят от своята тежест – и като дял в износа, и като брой наети лица - за сметка на производства, които се характеризират с по-висока добавена стойност – например електрическите съоръжения, автомобилни части, машини и оборудване. Повече по темата може да се прочете в статията на ИПИ отпреди седмица: „Децентрализация, регионално развитие и преструктуриране на икономиката”. Тези процеси ясно открояват необходимостта от обособяването и развитието на нови индустриални терени, които да поемат новите производства.

Другият важен фактор е безспорният успех на водещите инвестиционни дестинации у нас – София и Пловдив. Дъното на броя на работещите в промишлеността у нас е през 2013 г., когато наетите в сектора достигат около 490 хил. човека. До 2017 г. той нараства с близо 32 хил. човека, но този ръст не е равномерно разпределен из страната. Най-големият ръст на наетите в промишлеността е концентриран във водещите два центъра – ръст от над 9 хил. наети в област Пловдив и ръст от над 6 хил. наети в областите София-град и София. Пловдив и София-град са двата центъра, който комбинират голям град с широка периферия и развити индустриални терени. Това са и двата центъра, който от години работят структурирано в представянето си като инвестиционни дестинации пред чуждестранни инвеститори.

Развитието на зоните около столицата едва ли е изненада, но промяната в Пловдив безспорно привлича внимание. Съвместната работа на няколко общини и обединението на индустриалните зони около Пловдив под шапката и бранда на Тракия икономическа зона дава резултат и провокира интерес от други големи градове да развият и промотират собствени индустриални терени. И докато в Пловдив водещият фактор е частната инициатива – на практика имаме частен оператор на зоната, то в повечето други градове развитието на зоните от последните години се случва с подкрепата на държавната „Национална компания индустриални зони” (НКИЗ).

В общия случай общината дава земята, на която иска да развие индустриалната зона, а държавната компания предоставя средствата за изграждане на необходимата инфраструктура. Не че общините не могат да намерят и алтернативни начини за развитие на своите индустриални терени, в т.ч. в партньорство с частни играчи, но готовите средства, които НКИЗ предоставя, карат почти всички да погледнат натам. Държавната компания вече има шест опериращи зони, пет са в развитие, а към това могат да се добавят и множество подписани меморандуми за сътрудничество с различни общини (виж тук).

Ако приемем, че наистина предстои развитието на нови 7 до 10 зони в страната, повечето от които най-вероятно ще се възползват от средствата на държавната компания, то все повече ще се налага един голям държавен оператор на индустриални зони в цялата страна. Изказванията от последните дни, между другото, показват, че в идните месеци предстои да бъде изготвена нормативна уредба за операторите на индустриални. Ще бъде интересно да се проследи каква всъщност ще бъде ролята на общините в управлението на зоните и доколко централизирането на управлението в държавната компания е правилен ход.

Независимо от правната рамка за управлението на конкретните зони обаче важно е общините да продължат по пътя на сътрудничество, където то е обосновано, и да се представят (брандират) като инвестиционни дестинации извън обхвата на конкретните индустриални терени. Затова и примерът на обединението на Сливен и Ямбол е много добра новина, тъй като за пръв път два областни центъра – а не голям център и периферия, се промотират заедно. Има и още много възможности. Било то евентуалната нова зона между Габрово и Севлиево, или например обединение между Стара Загора и Казанлък, които към момента вече работят поотделно с НКИЗ. Добра отправна точна за потенциални сътрудничества е изследването на ИПИ за икономическите центрове в България (виж тук).