* Статията е публикувана за пръв път със съкращения в брой 31 на списание „Икономист“ на 9 август 2019
Националните и международни легални дефиниции на понятието пране на пари, най-общо определят понятието като деяние по узаконяване на незаконно придобит доход. Подобно „изпиране“, този път на личността, се наблюдава в последно време и у нас по отношение на висшестоящи прокурори. Въпреки последователността на извършените от тях правонарушения, Висшият съдебен съвет (ВСС) продължава да ги легитимира като правоверни борци с престъпността, които притежават безусловни качества и умения да оглавяват ключови ръководни длъжности в прокуратурата. Въпреки това „изпиране“ на образите обаче, има факти, които са неотменими.
Макар да разглеждаме отделни лица, фокусът не е толкова върху конкретните личности, колкото върху това, че те са функция на едно и също явление – болното срастване на трите власти в една тотална власт. Власт, която овладява институции, медии, бизнеси и съчленява уродлив Левиатан (по Томас Хобс), който поглъща всичко по пътя си. В този смисъл владеенето на прокуратурата е от особено значение, тъй като тя може да се употребява като репресивен инструмент. Но да се върнем на това кои са т.нар. функции.
Иван Гешев, който прави неща, които другите могат само да обещаят
Примерите, в които Иван Гешев проявява груба разхайтеност с правото не са малко. Той ръководи шумното фиаско по ареста на кметицата на софийския квартал „Младост“, което, според съдията, постановил първоинстанционната присъда, нарушава презумпцията за невиновност и я унижава. Гешев е познат и като наблюдаващия прокурор по делото за фалита на КТБ, който не дава адекватно обяснение защо Делян Пеевски не присъства в кориците му, макар неговото име да се среща нееднократно в иззетите от банката документи. Въпреки процесуалните нарушения и политическото заиграване в казуса „Иванчева“[1] и това, че делото „КТБ“ се очертава като сериозен провал на обвинението (всичко това гарнирано с реплики, сякаш извадени от екшън филм от 90-те), на 4-ти юли 2018 г. прокурорската колегия (ПК) на ВСС единодушно и без дискусия избира Гешев за заместник на главния прокурор по предложение на последния[2].
Ето откъде идва и настоящото усещане за déjà vu, след като по идентичен начин същите членове на ПК наскоро безалтернативно го номинират за главен прокурор. Всички до един. Но кой би рискувал да не козирува, като се има предвид, че мандатът във ВСС на същите тези прокурори и следователи изтича по време на мандата на бъдещия главен прокурор, на който те ще са подчинени. Спомените за времето на Филчев и какво се случва с автономните прокурори, дръзнали да имат различно мнение, още са живи.
Димитър Франтишек, на който не му се чака по опашки
Името на Димитър Франтишек Петров нашумява през пролетта на 2017 г. (към онзи момент прокурор в Софийска районна прокуратура – СРП) за това, че удря дете на опашката на училищна лавка, тъй като то го е прередило. През юли административният ръководител на СРП му налага дисциплинарно наказание „забележка“, обаче ПК на ВСС го отменя. Междувременно Франтишек се радва на шеметно кариерно развитие. От прокурор в СРП (по време на инцидента с ученика пред лавката) той е командирован в Софийска градска прокуратура, а после става заместник административен ръководител на Специализираната прокуратура (по предложение на Иван Гешев). Известен е и с това, че прекратява досъдебното производство по „Яневагейт“, отказва да повдигне обвинение срещу Делян Пеевски за набеждаване и участва рамо до рамо с Гешев при ареста на Иванчева и заместничката ѝ. ПК на ВСС обаче не намира какъвто и да е проблем с поведението и професионалните качества на Франтишек и в края на юли т.г. единодушно го избира за ръководител на Специализираната прокуратура.
Пламен Георгиев, който ползва, но няма тераса
Г-н Георгиев е включен в този списък, макар доскоро да е председател на КПКОНПИ, т.е. за определен период от време не изпълнява функциите на прокурор. Мащабите на свързания с него имотен скандал не обуславят подробен разказ за случилото се – всичко по темата е вече изписано. Парадоксът в развилия се казус е безспорен – шефът на структура, призвана да разследва придобиването на имущество по необясним начин, се оказа собственик на такова имущество. Премиерът смята, че казусът с терасата е достатъчно основание за приемане на оставката му, но не представлява пречка да бъде възстановен като прокурор в Специализираната прокуратура, която разследва престъпления именно за корупция по високите етажи. Как лице, участвало в един от големите скандали в това отношение, се очаква да бори същите престъпления, остава озадачаващо. ПК на ВСС отново под строй, единодушно гласува възстановяването му като прокурор. Нещо повече, членовете прекъсват отпуската си специално, за да участват в гласуването. Наред с ВСС, НАП също участва в „изпирането“ на Пламен Георгиев.
Висшият съдебен съвет не се впечатлява от това че висшестоящи прокурори уронват престижа на съдебната власт като раздават по недопустим начин присъди на улицата и пред медиите (функция, която принадлежи само и единствено на съда и то в съдебна зала). Импотентността на ВСС да налага пропорционални санкции при наличие на основание за това и да назначава на ръководни постове магистрати с безупречна репутация и качества за пореден път разкрива силното политизиране на съвета. Единодушното и безкритично номиниране/гласуване на ПК показва силната централизираност на прокуратурата и липсата на автономна воля при отделните членове.
Всеки един от описаните случаи разказва сходни история с една и съща поука – предаността към статуквото не само обезпечава раздаването на индулгенции при укоримо и несъвместимо с длъжността поведение, но и гарантира завидно кариерно израстване. На практика така по веригата се възпроизвеждат магистрати, които растат в кариерата не заради умения и компетентност, а заради ориентация им към силните на деня, а в замяна на лоялността си жертват своята автономност. Така „изпирането“ на петната (било то на висшестоящи прокурори или на държавни служители, министри и т.н.) идва на определена цена – създаване на лостове за влияние и държане в зависимост по една или друга причина. Дори тези процеси да изглеждат далечни за българските граждани, те са от особено значение за тях, защото неминуемо се отразяват на качеството и обективността на наказателното преследване в България. Това не са и няма да бъдат единствените примери. Конкретните личности са без значение, защото на тяхно място лесно могат да бъдат други. И това ще е така, докато пералнята на властта съществува.
[1] „Ако имаше оправдателна присъда, щеше да има искания за закриване на спецпрокуратурата, за оставки на главни и зам.-главни прокурори. Това е политическият аспект - никой не го интересува криминалния аспект.“
[2] До онзи момент той е административен ръководител на Специализираната прокуратура.
