Всеки пациент, който е прекарал известно време в досег с българската държавна здравна система през последните години, неминуемо е забелязал, че обикновено е пасивен наблюдател на случващото се с него. Получателят на здравна услуга не е достатъчно добре информиран, не взема решения за здравето си и често не знае какъв ще е резултатът от лечението му. Подписът му под „информираното съгласие“ по различните клинични пътеки и процедури обикновено е формалност и не е придружен от яснота какво и защо ще бъде извършвано. Какви са причините за липсата на адекватно участие в системата от страна на пациентите?
Световната здравна организация (СЗО) дефинира участието на пациента в здравната система като „овластяване” (empowerment)[1]: процес, чрез който пациентът придобива по-голям контрол върху решенията и действията, засягащи неговото здраве. Това включва възможността пациентите да изразяват нуждите си, да обясняват притесненията си и да участват във вземането на решения за подобряване на здравето си. Овластяването на пациента включва четири компонента: 1) разбиране от страна на пациента за неговата роля; 2) придобиване на достатъчно знания, които да му дадат възможност да общува с доставчика на здравни услуги; 3) специфични умения от страна на пациента да се грижи за здравето си и 4) наличие на подкрепяща среда.[2] Когато всички тези елементи присъстват, можем да твърдим, че пациентът е в благоприятна позиция да взема адекватни решения за здравето си и да участва в своето лечение.
Съществува редица на брой изследвания[3] относно ползите от включването на пациента в лечебния процес. Ако се опитаме да обобщим ефектите, те са:
- Подобряване на здравните резултати – пациентите са по-склонни да следват препоръките на лекарите по отношение на своето лечение;
- Избягване на излишното търсене и предлагане на здравни услуги, което увеличава ефективността и ефикасността на системата;
- Подобряване на връзката лекар – пациент, например чрез повишаване на времето, което лекарят отделя на пациента за информиране, изграждане на добра комуникация между двете страни и повишаване на доверието между тях;
- Подобряване на контрола върху предоставените услуги в системата.
Съществува връзка между модела на здравна система и ролята на пациента: някои модели благоприятстват активното участие на пациента, за разлика от други. Анализът на ИПИ за моделите на финансиране на здравеопазването показва, че по-високата конкуренция в здравната система води до по-значимо участие на пациента. Системи, които са доминирани от държавни структури - както в осигуряването (например България), така и в предоставянето на здравни услуги (например Великобритания) - традиционно не поставят пациента в центъра. В тях липсва стимул за повишаване на неговото участие, тъй като той е просто потребител, но не и активно вземащ решения. Изборът (конкуренцията) повишава възможността за овластяване на пациента, като го поставя в ситуация, в която активно да търси информация както за осигурителите/застрахователите и предоставяните от тях услуги, така и за качеството на здравните услуги, които доставчиците предоставят. Друга важна характеристика на здравен модел, включващ множество конкуриращи се осигурители, е възможността осигурителят да осъществява реален контрол върху количеството и качеството на предоставените на пациента здравни услуги, като по този начин защитава правата и подобрява благосъстоянието му.
Търсенето и получаването на адекватна информация често се оказва проблем в здравеопазването. Една от причините е, че секторът е силно доминиран от т.нар. асиметрия в информацията – лекарите и доставчиците на здравни услуги имат много по-големи познания за необходимостта от определена здравна услуга, нейния вид и количество, в сравнение с пациента[4]. Този проблем се преодолява с активна комуникация от страна на лекарите: да обясняват на пациентите, на разбираем за тях език, каква медицинска дейност е необходимо да се извърши и защо. Пациентът от своя страна активно търси информация за своето заболяване и вариантите за лечение, което в съвременната дигитална среда може да има двояк ефект.
Друг проблем, свързан с информацията обаче е честата липса на адекватна система, която да оцени обективно качеството на услугата, която един доставчик или един осигурител предоставя. В Холандия например има рейтинг на здравноосигурителните дружества, който да подпомогне избора на пациента къде да се осигурява. Още по-интересно, пак там съществува и рейтинг на лекарите, който да подпомогне избора на пациента къде да се лекува. Подобни системи, базирани на обективни показатели, са от голяма полза за овластяването на пациентите и биха ограничили търсенето на неформални канали за лечението им – например от близки и познати, от интернет и др. За съжаление обаче такива системи в момента са по-скоро изключение, дори и в икономически развитите страни.
В заключение ще се върнем на последното предложение за новия модел на здравно осигуряване в България и доколко той ще овласти пациента и ще го постави в центъра на здравната система. Това би могло се случи, ако се създаде реална конкуренция на осигурителния пазар, обективна оценка на качеството на доставчиците на услуги и среда, подкрепяща пациента в търсенето и получаването на информация и реализация на правата му. Предстои да видим дали и кога ще се случи това.
[1] https://www.who.int/healthpromotion/about/HPR%20Glossary%201998.pdf?ua=1
[2] https://www.ncbi.nlm.nih.gov/books/NBK144022/
[3] https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3548770/, https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3964421/; https://ec.europa.eu/health/sites/health/files/healthcare/docs/eurobaro_patient_involvement_2012_en.pdf
[4] Дори е възможно в определени случаи да се злоупотребява с това – пример за това са здравни системи, доминирани от свръхпотребление на здравни услуги – дали поради презастраховане от страна на лекарите (например САЩ) или поради нередности. Това е т.нар. търсене, индуцирано от предлагането.
