Няма общество, което живее в идеален ред, но, за да е поне приемлива средата и да си струва цената (платените от нас данъци), следва критично опасните проблеми да намират решение. За целта трябва да бъдат извадени на повърхността, в нашата блатна действителност – да изплуват, за което са нужни глашатаи. Преди всичко институционални – опозицията в народното събрание, магистратите в съдебната власт, овластени да говорят и действат, работоспособната и деполитизирана администрация в изпълнителната власт. Защо така изброените фактори ги няма в българската действителност ли? Защото не умеем да правим решителни и обосновани избори? А до няколко месеца предстои поредният, повече от значим избор – кой ще бъде главен прокурор в следващите седем години. След неговия мандат аз ще съм на 40 и около половината ми живот ще е преминал.
Разбира се, в помощ на всеки избор стои добре организирана процедура, в която да се проверят и проявят качествата на кандидатите, да бъдат заявени и обсъдени възгледите им, включително по проблемите на системата, която предстои да оглавят. Процедурата, освен най-добрата проверка и избор, следва да даде и легитимност на получилия поста пред всички засегнати групи граждани, така че да са готови най-малкото да приемат избраните и да не оспорват законността на властта им (тоест да не хванат гората с пушка в ръка).
Ще имаме ли легитимен главен прокурор?
За начало, оправомощените, тоест членовете на Висшия съдебен съвет, трябва да имат сред кого да избират. Засега състезанието е, и ще бъде, с един кон. Видимо, той е силно подкован с подкрепата на всички членове на прокурорската колегия, а от вчера - и от всички прокурори и служители на специализираната прокуратура и районната прокуратура в София. Състезателят, макар и сам на старта, пък е видимо изнервен – дразнят го разните там недоволни членове на обществото с възгледи за съдебна реформа. А го дразнят, защото разглежда една част от обществото като олигархична и корумпирана, а приближените до властта корпулентни депутати остават периферни и почтени фигури. От самото начало се вижда, че няма как такъв кандидат да е легитимен. И ако и да бъде избран, рискуваме, като общество, да имаме прокуратура, в която не само отдавна никой не вярва, но скоро може и големи маси граждани да откажат да се подчиняват на действията и актовете ѝ. Конят явно трябва да бъде дисквалифициран още на старта.
Защо няма втори кандидат ли?
Защото след избора на Лозан Панов за председател на ВКС не бива да се допускат грешки. И за по-сигурно кандидатурата трябва да бъде безалтернативна.
Но това носи и добавена стойност – единствената кандидатура за главен прокурор е сигурен знак за единомислие и обединение на политическите партии. Гешев Обединител. На практика, при състезание с един кон всички залози се капитализират и губещи няма. Въпросът е кой реално предлага Гешев, след като зад него стоят действащият главен прокурор, партийните протежета на ГЕРБ, БСП, ДПС и нещото, наричащо се „патриоти“, в прокурорската колегия? Толкова силно сплотени депутати на парламентарно представените партии съм виждал само в присъствието на действащия главен прокурор или в присъствието на един почтен периферен корпулентен опозиционен депутат.
В общественото пространство върви паралелна номинация – над 5500 граждани предлагат кандидатурата на следователя Бойко Атанасов като конкурент на Гешев. На този етап обаче смелостта на Бойко Атанасов да застане срещу коня на властта е строго неглижирана от имащите право да номинират членове на прокурорската колегия и министъра на правосъдието Кирилов. И по-добре, грозно би било автентичната кандидатура на Бойко Атанасов да го превърне в мюре за употреба в легитимиране избора на Гешев.
Тук обаче възниква следното – доколко обществото има вяра в настоящия състав на Висшия съдебен съвет и доколко имат самите магистрати? Да не се окаже, че има готови магистрати и граждани да откажат да изпълняват актовете и волята на ВСС? Току-виж пред очите ни се разпаднала държавната власт, а оттам - и българската държавност.
Законната сила на процедурализма
Ако обърнем внимание на разпоредбата в Закона за съдебната власт, която урежда как да бъде проведен изборът на главен прокурор, от 1994 г. до последното ѝ изменение през 2019 г., това е долу-горе един и същ текст, който от отменения Закон за съдебната власт е пренесен в действащия. Изследовател на българското законодателство от Запада с гордост би отбелязал, че този текст нормативно се е обогатявал през годините, като от 2012 г. насам е стигнал дотам процедурата да бъде далеч по–публична и продължителна във времето. А това следва да дава гаранции за добър избор. Само че докато я развиват нормативно, широката коалиция партии (начело с ГЕРБ, БСП и ДПС) я изпразват съдържателно. Така преди две години лишават от смисъл и съдържание и процедурата за избор на членове на Висшия съдебен съвет като унижават реалните участници и избират предварително договорените фигури. На практика става така, че поради неприлагане или поради превратна употреба действащият закон е фактически отменен и заменен от политическите договорки. А това също е белег за разпадаща се държавност.
И ако сложим избора на главен прокурор до останалите избори в държавата, какво би се получило? Кой избор досега се провежда по правилата на състезание, основано на аргументи и политически възгледи:
- при последните евроизбори кампанията се сведе до шофиране на джипки. Джипките произведоха желания от статуквото резултат. Населението обича фактическите действия вместо интелектуалните усилия. Просто в европарламента българските интереси ще бъдат извозени на боклука от собствените ни представители;
- в последните парламентарни избори основните политически партии представят платформи, в разрез с това, което на практика правят. Особено видими са тези разминавания в областта на правосъдието. И тук язденето на коне и кухите фрази също побеждават;
- като се загледаме в работата на Народното събрание – закони, политики и оставки се гласуват и прегласуват отвъд всякакви установени правила, стига някой да нареди на депутатите…
И сега ние искаме процедура, която да излъчи достоен и независим главен прокурор, как да стане?! Неспособните да поемат политическа отговорност понасят във времето историческа такава. Разбира се, този тип отговорност не поправя последиците от вредоносното управление.
