„Един много добър главен прокурор“, „находка“, „великолепен юрист“, „харесвал съм го и продължавам да го харесвам като капацитет“. Така проф. Герджиков определя главния прокурор в различни интервюта през последните две седмици.
Оставяме настрана необяснимия импулс за публична възхвала и използването на категории като „харесване“ за ръководител на орган на съдебната власт, тъй като само може да спекулираме какви са мотивите за това. Не би могло обаче да се игнорира това, че с подобно публично говорене с лека ръка се легитимират или поне се възприемат като незначителни несъвместими с правовата държава случаи, в които главният прокурор взе участие (например ЦУМ-гейт, бюлетините в Костинброд и др.).
Защо главният прокурор не е и не трябва да бъде „находка“?
Макар говоренето на професор Герджиков да е по-скоро съсредоточено върху личността на главния прокурор, проблемът излиза далеч извън конкретната личност. Както многократно е отбелязвано, проблемът е системен и е свързан с очевидните структурни и функционални пороци на прокуратурата. И тя, подобно на всяка друга система, не следва да разчита на находки по отношение на лицата, работещи в нея (още повече ръководителите), защото това предполага, че, вместо на предсказуеми правила и процедури, разчита на лотария (в безобидния случай) или на неправомерно влияние (в небезобидния). Находките са симптом за дефекти на системата, а последните следва да бъдат преодолени и на тяхно място да се създадат законодателни и институционални механизми, гарантиращи ефективен контрол над избора, работата и освобождаването на поста при нарушения.
Освен с посочените по-горе конкретни примери на участие в акции с политически привкус, ръководството на прокуратурата тази седмица отново показа защо не следва да се възприема като „находка“. Със завидна институционална инфантилност то върна за втора поредна година доклада на Българския хелзинкски комитет за състоянието на човешките права през 2018 г. Тази популистка тактика не е просто демонстрация на незачитане на легитимно гражданско наблюдение, което, освен всичко друго, има пряко отношение към работата на прокуратурата. Тя е и явно пренебрежение към развитието и достиженията на правото и хуманитарните науки след Втората световна война и по-специално правата на човека, чието състояние в България изглежда не вълнува главния прокурор и неговия заместник.
Това пренебрежение не е новост. По сходен начин прокуратурата и правителството години наред неглижират осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), свързани с работата и устройството на прокуратурата и разследващите органи у нас. Това са системни и структурни проблеми, отнасящи се до:
- Практическата недосегаемост на главния прокурор поради липса на гаранции за независимо разследване срещу него („Колеви срещу България“);
- Неефективността на разследването (напр. „С.З. срещу България“, „Димитров и други срещу България“);
Подобни дълбоки и устойчиви дефекти разкриват, че прокуратурата, или поне ръководството ѝ, не успява да изпълни ефективно „от името на обществото и обществения интерес“ основните си функции, „вземайки под внимание както правата на отделната личност, така и необходимата ефективност на системата на наказателното правосъдие“[1]. И докато у нас изборът на главния прокурор е по метода на „ти си го избра“, обещанието, че реформа на прокуратурата ще има „след Цацаров“ все повече започва да прилича на фикция.
[1] Препоръка REC(2000)19 на Комитета на министрите до страните членки по ролята на прокуратурата в системата на наказателното правосъдие (Приета от Комитета на Министрите на 6 октомври 2000 г. на 724-та сесия на представители на министрите)
