Към омбудсмана на Република България се обърнаха група граждани с предложение да бъде сезиран Конституционния съд за обявяване на § 8, ал. 1 Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК) за противоконституционен. Тази разпоредба позволява на държавата (чрез нейните органи) едностранно да учредява законни ипотеки върху недвижими имоти на приватизирани дружества.
Конкретно, повод за искането до омбудсмана са наложени многобройни ипотеки върху имуществото на Българската телекомуникационна компания (БТК). Както е известно, дружеството бе приватизирано през 2004г., когато са продадени 65% от капитала му на дружеството Вива Венчърс Холдинг ООД, Виена, Австрия, което е 100% собственост (непряко) на Адвент Интернешънъл Корпорейшън, Бостън, САЩ. В сключения приватизационен договор купувачът е поел определени задължения (включително да изпълнява социална програма, част от която е поемането на задължение за поддържане на определена заетост в дружеството за период от 3 години). Органите за следприватизационен контрол са счели, че задълженията не са изпълнени точно и поради това са завели дело с претенция за присъждане на уговорени неустойки пред избрания от страните арбитражен съд.
Междувременно върху множество имоти на БТК (857 на брой към датата на предложението до омбудсмана) са учредени и законни ипотеки по реда на § 8, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК (представяме доказателства) от страна на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол. В искането на гражданите се посочва, че това прекомерно и едностранно учредяване на ипотеки освен че причиняват вреди на дружеството, ограничава и стопанската инициатива и си превентира възможността за вземане на стратегически решения и сключване на важни търговски сделки.
Макар на пръв поглед да изглежда, че оспорваната законова разпоредба от ЗПСК няма пряка връзка с правата и свободите на гражданите, внимателният й анализ сочи, че се засягат редица конституционно установени права.
Преди всичко е налице противоречие с чл. 6, ал. 1 и чл. 1 от Допълнителния протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и чл. 17 и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Аналогично на разпоредбите на Конституцията, тези текстове на Конвенцията изискват да се осигури правото на справедлив процес за защита интересите на лицата: Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона
Според чл. 1 от Допълнителния протокол Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Следва да се има предвид, че практиката на Европейския съд за правата на човека, според която и дружества следва да се ползват от защита на основните права по Конвенцията, тъй като зад всяко дружество стоят физически лица, чиито права на собственост и на справедлив процес (за защита на това право) са засегнати, като: Дело Тре Трактьорер Акциебулаг срещу Швеция (Tre Traktorer Aktiebolag v. Sweden, а-159) - Решение от 07.07.1989 г.; Дело Гръцки рафинерии "Стран" и Стратис Андреадис срещу Гърция (Stran Greek Rafineries and Stratis Andreadis v. Graeece, А-301В) и др. В случая ще пострадат имуществените права и право на собственост на всички акционери в БТК, включително на физически и юридически лица, заедно с потенциалното сериозно застрашаване и поставянето в опасност на правота на труд на работниците и служителите и защита на интересите на потребителите на услугите на дружеството.
Не на последно място следва да се има предвид, че макар и в настоящото искане да е изложен случаят със засегнатите граждани свързани с дейността на дружеството Българска телекомуникационна компания АД, противоконституционната разпоредба може във всеки едни момент да се отрази по сходен или дори по-тежък начин върху дейността на всяко едно приватизирано дружество в страната и по този начин цялостно да засегне икономиката и правата на гражданите.
На следващо място, чл. 19, ал. 1 от Конституцията на Република България гласи, че: „Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива”.От цитирания конституционен текст е видно, че основополагащо за българската икономика ръководно начало е осигуряването на свободна стопанска инициатива на всички граждани и юридически лица. В противовес на това конституционно прогласено начало, държавата е създала различен правен режим за различните стопански субекти – тези които са сключили приватизационни договори и останалите съконтрахенти на държавата (например тези, който сключват договори за обществени поръчки). Също така е въведен и различен правен режим за носенето на отговорност на дружеството за задължения на неговия мажоритарен собственик. Идеята за съществуване на дружества с ограничена отговорност и акционерни дружества е именно тази – да се обособят правните сфери на лицата и да се очертае потенциалния кръг на отговорности. Нещо повече, с оспорваната разпоредба се създава възможност за произвол и безконтролно толериране или ощетяване на определени стопански субекти. Разпоредбата е формулирана по такъв начин, че не предвижда дори минимално процентно участие на приватизирания капитал в съответното дружество. Това означава, че дори и при миноритарна приватизация, могат да се поемат непропорционално големи задължения, който от една страна да рефлектират върху приватизираното дружество, а и да нарушат правата на мажоритарните собственици като на практика ги лишат от собственост чрез претендиране на неустойки/обезщетения за задължения, поети от миноритарни купувачи. Разпоредбата като цяло създава различни условия за стопанска дейност на правните субекти и поради това е противоконституционна.
Конституционно закрепеното изискване за гарантиране и защита на правото на собственост, предпоставки, за което следва да създава законодателят чрез приеманите от него нормативни актове, е нарушено чрез атакуваната с настоящото искане разпоредба. Чрез възможността за безразборно учредяване на ипотеки и налагане на други обезпечителни мерки, се накърнява конституционно защитеното право на частна собственост, което е основно човешко право, предмет на закрила и от Европейската Конвенция за защита правата на човека. Безспорно е, че тази нормативна разпоредба лишава значителна част от гражданите и юридическите лица от правото свободно да разполагат и да се разпореждат с имуществото си. Законодателят не само прекомерно и необосновано ограничава правото на българските граждани да извършват икономическа дейност, но и задължава трети лица за определени правоотношения да търпят вредни последици от едностранни действия на държавата.
Свободното законодателно усмотрение при отнемането на придобити граждански права е несъвместимо и с прогласения от чл. 4, ал. 1 на Конституцията принцип на правовата държава. В Решение 19 от 1995 г. по к. д. 17/95 Конституционният съд приема, че „гаранцията и защитата, които конституционните разпоредби осигуряват, се отнасят до всички видове собственост (частната собственост на гражданите или юридическите лица, както и частната и публична собственост на общините и държавата), те осигуряват пълна, безусловна и еднаква защита от различни видове посегателства върху нея”. В Решение 19 от 1993 г. по к.д. 11/93 изрично се посочва, че „гражданите и юридическите лица при една действително пазарна икономика, която Конституцията иска да гарантира, са по принцип равнопоставени на държавата и общините.”
Воден от тези аргументи, омбудсманът Гиньо Ганев внесе в Конституционния съд искане за обявяванена§ 8, ал. 1 Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК) за противоконституционен.
