При омбудсмана на Република България постъпи сигнал от издателя на в.”Земя” г-жа Светлана Шаренкова, в който, позовавайки се на публкация в бр. 245/28.12.2009 г. на вестника, подписана от проф.Димитър Иванов, се предлага да бъде сезиран Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на „части от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия” (наричан по-нататък в тази позиция за краткост „Законът за досиетата”). В посочената публикация се изразява критично отношение към прилагането на този закон, правят се оценки от морално-политически характер, без обаче да се сочат конкретни аргументи за противоречие на Закона за досиетата или отделни негови разпоредби с конкретни конституционни принципи и текстове.
Омбудсманът на Република България вече е имал повод да се произнесе с обстойно становище от 31 август 2006 г. за обществената необходимост от приемането на Закона за досиетата от гледище на правата на гражданите, както и да очертае основните положения, които би трябвало да залегнат в подобна законодателна уредба. Това становище беше внесено в 40-то Народно събрание и бе взето предвид при обсъждането и приемането на действащия Закон за досиетата.
Като още веднъж потвърждава своята принципна позиция, изразена в посоченото становище от 2006 г., омбудсманът на Република България смята, че предложението за сезиране на Конституционния съд е неоснователно.
Накратко, аргументите за това са следните:
1. Основен принцип, установен и от международноправните актове, и от българското законодателство е, че гражданите имат право на достъп до цялата информация, съхранявана от публичните институции. Изключение от този принцип може да се въвежда само със закон по отношение на информация, представляваща държавна или друга защитена тайна.
Свободата на информацията и правото на достъп до информация, съхранявана от публичните институции са установени в чл. 41 от Конституцията, като част от системата на т.нар.комуникационни права, регламентирани в чл.чл. 39, 40 и 41. Съдържанието на тези права, и в частност на достъпа до информация, е предмет на тълкувателно Решение № 7 по к.д № 1 от 1996 г. на Конституционния съд. В това свое решение КС приема, че на базата на правото на свобода на информация държавата е длъжна законодателно да регламентира достъпа до информация, както по отношение на т.нар. „активна прозрачност” – т.е. задължението на държавните органи да публикуват официална информация, така и относно т.нар. „пасивна прозрачност” – т.е. задължението да се осигури достъп до източници на информация.
Българската конституционна уредба на правото на достъп до информация е проекция на международноправните норми и принципи, установени в:
- чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека (приета и провъзгласена с резолюция 217А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г);
- чл. 19 от Международния пакт за гражданските и политическите права (Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г. В сила за България от 23.03.1976 г., обн. ДВ., бр. 43 от 28.05.1976 г.);
- чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (Обн., ДВ , бр. 80 от 02.10.1992 г);
- В тази насока е и Препоръка R(81)19 на Комитета на министрите на Съвета на Европа от 25.11.1981 г., която установява принципите на правото на достъп до информация.
2. Правото на достъп на гражданите до данни, които са събирани за тях от тоталитарните тайни служби в Централна и Източна Европа е неотменна част от правото на достъп до информация. Прочее, освен в цитираните в т. 1 от това становище конституционни и международноправни остнования, това разбиране е мотивирано и в Решение на Европейския съд по правата на човека в Страсбург от 4.05.2000 г. по делото „Rotaruv. Romania”. Наред с това, както българският Конституционен съд вече е имал повод да подчертае, разкриването на информация от архива на тоталитарните тайни служби е свързано с правото на обществото „да знае кои са обслужвали репресивните органи, кои са съучастници в преследването и репресиите върху хиляди невинни хора”(Решение на Конституционния съд № 14 от 30 май 2001 г.).
3. Изтъкваните аргументи, че тоталитарните тайни служби са били орган на държавната власт в Народна Република България, която «е била конституционна и международно призната държава» и поради това действията на тези служби са били легитимни и оправдани, не се споделят от омбудсмана на Република България. Формалното наличие на конституционни и законови основания за работата на тези служби по време на тотаритарния режим, не прави техните действия легитимни от гледище на спазването основните права и свободи на гражданите. Има достатъчно примери в историята и в съвремеността, в които държави, които са и конституционни, и международно признати по най-драстичен начин погазват гражданските права или са недемократични. Както е известно от правната теория има съществена разлика между понятията за «законова държава» и «правова държава». Законова е държавата, управлявана по силата на приети по съответен ред нормативни актове, без оглед на принципите и ценностите, които се съдържат в тях. Правова е държавата, която не само се управлява по силата на закона, но и самият закон гарантира правата и свободите на хората и демократичния характер на обществото. Тоталитарната държава беше законова, но не и правова държава, защото макар и всички нейни действия и актове да бяха облечени в нормативна форма, по същество действащото конституционно устройство и цялата законодателна база беше основана на недемократични принципи и ограничаване на фундаментални, международно установени принципи и норми за правата на човека. В този смисъл дейността на тоталитарните тайни служби, като репресивен орган на установения у нас еднопартиен режим, като изключим онези нейни аспекти, свързани с противодействие на криминалната престъпност или с чисто разузнавателна насоченост, са били свързани с ограничаването и нарушаването на основни права и свободи на хората – свободата на съвестта и убежденията, политическият плурализъм, правото на свободни събрания, правото на сдружаване, свободата на вероизповеданията и пр.
4. Не може да се поставя абсолютен знак за равенство между националната сигурност на тоталитарната и на демократичната държава. Както е известно и в действащата българската правна уредба, и в другите демократични държави, за разлика от тоталитарните и авторитарни държави, понятието за „национална сигурност” е неотменно свързано със спазването и защитата на основните права и свободи на човека и гражданина, както и с гарантирането на демократичното функциониране на държавата и гражданските институции. Самата същност на „националната сигурност” в съвременната демократична държава съдържа господството на правата на гражданите, върховенството на закона и демократичния ред. Прочее, както се изтъква изрично в Резолюция 68/2003 на Комисията за правата на човека при ООН и в редица други международни актове с универсално значение, всички държави-страни по Всеобщата декларация за правата човека и произтичащите от нея пактове и документи на ООН в тази област, са обвързани императивно със спазването на правата, включително при приемането на мерки за борба с тероризма и организираната престъпност. Член 6 от Договора за Европейския съюз изрично предвижда, че „Съюзът се основава на принципите на свободата, демокрацията, зачитането на човешките права и основните свободи и върховенството на закона”.
5. Законът за досиетата отговаря на съвременните изисквания за прозрачност на държавното управление и на политическия процес с предвиденото служебно огласяване на информация за принадлежност към тоталитарните тайни служби на лицата, които заемат висши държавни длъжности, както и на определен кръг публични фигури. Омбудсманът подчертава, че разкриването на тази информация не е свързано с оценъчна дейност от страна на Комисията, която извършва това. Съвсем друг е въпросът, че в общественото мнение има множество негативни оценки и интерпретации на дейността на бившата Държавна сигурност и на нейните щатни и нещатни сътрудници и служители. Това е част от свободната обществена дискусия и от правото на всеки гражданин да изразява мнение и оценка за дейността на държавата и нейните органи. Още повече, че разкриването на данни за принадлежност на граждани към тоталитарните тайни служби, както се сочи и в мотивите към Решение № 14 от 30 май 2001 г. на Конституционния съд: „не накърнява тяхното добро име, чест и достойнство, защото с дейността, която те са осъществявали като сътрудници, са предрешавали съдбата на хиляди невинни хора. Справедливостта като друг основен принцип в правото налага обществото да знае кои са обслужвали репресивните органи, кои са съучастници в преследването и репресиите върху хиляди невинни хора“.
С оглед на гореизложените кратки аргументи, омбудсманът на Република България изразява позиция, че няма основания да се обърне към Конституционния съд по повод на Закона за досиетата.
22 януари 2010 г.
ОМБУДСМАН НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ:
ГИНЬО ГАНЕВ
